Георги Господинов: Да си европеец е състояние от натрупване на ценности, затова Европа е силна
Откъс от произведението му „Невидимите кризи“: Струва ми се, че по-страшно от усещането за криза е отсъствието на сетива за кризата. Това, което литературата може да помогне, е в развитието на чувствителност към кризите. Иначе те остават перманентни, а нашата безчувственост към тях – хроническа“. Безчувствена ли е Европа към кризата в Брюксел след атентатите?
Българският случай е малко по-особен. Ние имаме няколко поколения, които не знаят какво е да живееш без криза. Тоест те живеят в излизане и влизане в нова криза. Това дава тази трудна сетивност за времето без и с криза. То е като да загубиш чувствителност към топло. За съжаление така е в цяла Европа в момента. Това, което литературата може да направи, не е много, но не е и малко. Едно от нещата е наистина да развива чувствителност – бих казал емпатия, към другия и към неговите истории и всичко, което не знаем за другия.
В момента непознаването и страхът са основни акценти в това, което се случва. Много хора биха казали днес и чувам, че се говори така по всякакви медии след атентатите – радикално и директно как Европа е прекалено слаба и как тя трябва да удари с юмрук по масата, да отвърне на удара. По този начин някак си много лесно ставаме жертва на това, което терористите искат. Ако твърдим, че Европа е стара цивилизация с установени ценности, някак си не върви да препаше колана с взривните вещества и да отидем да се хвърляме в Сирия или Либия. Отговорът на Европа трябва да е друг, а какъв – някак си всички трябва да го измислим. Аз не знам, ако ме питате.
Споменахте медиите. Каква е тяхната отговорност и роля в засилването и произвеждането на кризи? Литературата е доста по-хладна и разсъдлива в сравнение на медиите, които гледат злободневното.
Литературата не е по-хладна. Тя е по-бавна. Ако ползваме една притча за бедуините, които минавайки през пустинята, спират често за да дадат на душите си да ги настигнат, литературата дава това време. Това е важно точно в ситуации като днешната. Ние много рязко и лесно се гневим. Медиите някак си превръщат това в силна позиция. Ако ти днес искаш да си готин, ти си гневен, удряш с юмрук по масата...
Всички сутрешни блокове излизат с едни хора, които казват „Няма какво да го мислим“, тип „а-ла Динко“ или професори и по-тежки хора. Те изговориха нещо, което не би трябвало да се чува от медии, че бежанците, мигрантите и чужденците са друг биологичен вид. Това е непозволимо, има граници, които не могат да се нарушат. Ние забравяме, че сме направени от това, което изричаме. Казано е и в Библията - „Не онова, което влиза в ушите ти, а онова, което излиза от устата ти, може да се оскверни. Ние сме направени от думи и от това, което изричаме. Тези думи влияят, те произвеждат неща. От страна на литературата аз мога да го потвърдя. Думите не са просто знаци, с думи се правят неща. Те имат и такава сила и ако чуем от телевизията някой, който каже това, очаквайте го утре увеличено, умножено и доста по-агресивно.
Съществува ли такъв тип „бързооборотна литература“? Например последният роман на Мишел Уелбек, който съвпадна с атентатите „Шеарли ебдо“ от миналата година, който създава едно отношение на нетолерантност към другия.
Литературата може да е в синхрон, когато изпреварва. Това прави Уелбек. Той е голям и добър писател, но не ми е любим. Не харесвам този начин на писане и тази стилистика, но той е голям писател. Тя беше написана преди тези атентати и той спря излизането на книгата, защото съвпадна. Това е чудото на литературата в някаква степен – тя предугажда нещата, защото работи човешкото въображение и чувства. Нещата, които се случват днес, не са резултат само, единствено или изобщо от икономически проблем, от изчерпването или откриването на нови залежи на нефт. Те са резултат от едно изгубване на смисъла на тези хора, които са терористи.
Важно е да ги наречем първо терористи, а след това ислямистки терористи. Големият и основен проблем на случващото се тук лежи в човека, а литературата също е тази, която се занимава с човека. Ние свикнахме, че важните неща се говорят от икономисти, политици, военни, хората от Държавна сигурност и каквото искате. Но големият проблем на тероризма днес е и проблем за изгубването на смисъла вътре от самите терористи, защото те са криминално проявени, трето поколение европейци.
Те са достигнали до изключителния момент да жертват собствения си живот за някакво дело. Може ли да бъде описано от литературата от едно такова състояние?
Добрата литература би погледнала как се е стигнало до там тази идеология или религия да те завладее така. Значи е имало празно място, дупка някаква, която трябва да бъде превзета. Това е изгубване на смисъл и на идея за нормални човешки ценности. Това е важното и това е интересното. Стигне ли се до там ти вече да се препашеш и да си готов да избиеш толкова много хора, всичко е изгубено вече. Литературата и журналистиката трябва да види една минута или 10 години преди това да се случи и да потърси отговорите, защо тези хора са отишли там и са се взривили.
Вие започнахте с това, че литературата се занимава с човека и че тези хора, които са станали терористи, са загубили ценности. Но те преди всичко са европейци, а в Европа имаме стара традиция и цивилизация. Как са се загубили тези хора?
Те са родени в Европа. Да си европеец е някакво състояние на натрупване на ценности. Не всички, които живеем и сме родени в Европа, включително и в България, сме европейци. Те са родени 2-3 поколение тук, а как се е стигнало до това изгубване? Отговорите се дават и не искам да ги повтарям – затваряне в гета, провал на интеграционна политика и т.н. Като се вторачим в тези квартали, ние да не би да си мислим, че тук нещата не са така? Че няма хора, изгубили смисъла и пребиващи хора на околовръстното? Да не би всеки ден да сме във „Филиповци“ или „Факултета“? Ако тази криза иска да ни каже нещо, то е, че тя е изпитание и за нас, които уж сме от другата страна. Да видим нашите гета, нашето изгубване на смисъл и нашия тукашен бабаитлък.
Една ваша героиня – сляпата Вайша, с едното око гледа в бъдещето, а с другото – в миналото, но на практика е сляпа за настоящето. За какво сме слепи в настоящето?
В някаква степен, без да искаме, може да се чете и в днешно време. Светът, в който живеем, от една страна се е взрял дълбоко в миналото си, но не за добро често. От там набавяме липсваща ни идентичност и самочувствие вероятно или фундаментализъм. От друга страна търсим спасение и развлечение някъде в бъдещето. Истината е, че по този начин не виждаме това, което става в настоящето. Сляпата Вайша е зряща жена, но когато върви, тя не вижда студиото, което е тук сега, а полето, което е било и мола, който може би ще бъде изграден след време. Предупреждението е, че ние нямаме основания нито да се гордеем, нито да се срамуваме от далечното си минало. Нито далечното бъдеще ще е толкова уютно, колкото очакваме. Ние вече не очакваме, има дефицит на бъдеще в настоящето поколение. Единственият начин е да оценим колко сме нетрайни и оттук да дойде нашата ценност като човешки същества. Натам ми се ще да бутам – отвъд и преди всичко друго и религии, ние с вас сме едни нетрайни човешки същества.
Какво трябва да ни прави щастливи? Това око, което в момента вижда бъдещето на Вайша, зеницата му е вперена в едни рамки на страха, защото светът е много несигурен и не знаем какво ще се случи утре.
Не знаем и може би трябва да разберем, че идеологии от всякакъв характер, фундаментализми, само ни отклоняват от единственото, което може да ни направи щастливи и малко по-спокойни. Това е оставането в границите на човешкото.
Вашият съвет към днешния четящ човек – каква литература трябва да чете той, за да закрепи своите ценности в днешно време без да гледа напред и назад?
Преди, литература която го кара да мисли и т.н., сега е спешно да се чете литература, която го кара да мисли със сърцето си, да има сетива за другия. Литература, която го учи на ухо към други, на социално сърце.
В живия живот постоянно се говори за криза на лидерството. Може ли литературата да компенсира тази криза на лидерството? Има ли автори, които да поведат със своите текстове?
Не им е работа или поне моята представа за автор е човек, който наистина бавно и несигурно се движи из света. Лидерът по презумпция е човек, който взема бързи решения, удря с юмрук по масата и винаги има готови фрази за всичко. Аз съм от страната на несигурните, колебаещите се. Човек, който ще помисли и ще се опита да види в сложност нещата, което никога не е добро за лидерство и Слава Богу.
В днешно време до колко колебаещият се човек е и добър за обстановката? Сблъскваме се с хора-терористи, които не се колебаят да вземат радикално решение.
Ако поставим от едната страна и един терорист, който не се колебае, кой е по-добрият? Към какво трябва да се стремим? Аз не бих избрал терориста и никой от нас не би избрал него. Значи все пак има ценности, които са важни и други, които са в момента на страната на силата. Това трябва да го признаем, но не бива с лека ръка да жертваме тези ценности, които Европа е създавала и да обвиняваме, че тези ценности сега ни правят слаби. Има нещо друго. Да, нека всички органи на реда си свършат работата, нека бъдат строги и професионалисти. Това е едно, но да не се отказваме и да кажем „Ооо, той е добър, мек, колеблив, европеец, либерал, вярва в свободата – смърт!“.
Вие намирате обяснение за настоящето чрез осмисляне на миналото. За какво бихте писал в бъдеще? Бихте ли написал нещо, което има проекция в бъдещето, за да обясни настоящето?
За нищо друго освен човека и малки неща. Последната книга, която излезе преди месец, е една детска книга, която написах за дъщеря ми. Оказа се, че почти няма детска книга, написа от родител със сина или дъщеря си. Това ми се струва важно не като художествено постижение или нещо такова, а като обръщане към децата си. Като общуване с децата, защото ние в момента сме уплашени от този свят заради тях. Представяте ли си какъв е техният страх? Някак си още повече трябва да се говори в момента с децата. Това ми се струва важно. Мисля, че продължаваме да сме ги зарязали.
Коя е най-красивата дума, за която се сещате в момента и най-позитивната?
Веднага ми идва „Благодаря“. Това е хубава дума. „Чакам“ също ми се стори хубава дума. Не знам – хората, които се занимават с писане, гледат на думите по-особен начин. „Тъга“ също не е лоша дума.
Последни новини
Фондация "Една от 8" пристига в Сливен
17:49, 29 апр 24 / Регионални новини
ЕРМ Запад и ТУ-Габрово ще си партнират в подготовката на специалисти за енергетиката
17:45, 29 апр 24 / Регионални новини
Много повече общуване в чужбина с A1 Roaming Revolution
13:41, 29 апр 24 / Свят
Добави коментар